Зимна ваканция

Вододел

Преди валеше сняг по другому. В началото на април, винаги оставаше грамада от сняг, няколко метра висока. А аз имах колело.
— Откъде знаеш, че ще ти хареса сноубордът – като никога не си карал? – тя ме попита. Звучеше „екстремно“ логично, но аз бях сигурен.

Колелото го продадох. Тръгнах на стоп:
— Накъде?
— Към планината, за Чепеларе*.
— Качвай се, до Пловдив…
На Пловдив – сухо. В посока Асеновград никой не спира. Бре, к’во стана? Постоях си: времето беше есенно, не беше студено, но следобяд излезе ветрец. Няма да успея! Унило прекрачих платното.
— Закъде? – попита ме шофьорът, спрял на момента, в който вдигнах палец.
— София – отвърнах тихо.
Столицата си беше все същата – озъбена старица. Не ми се прибираше. Исках да се слея с тълпата и да бъда никой. Слязох на НДК. Бавно се приближавах. „Изложение Произведено в България“, гледам. Вяло реших да се пошляя. На втория етаж се озовах пред щанд с надпис: „Орион, Чепеларе“. Моята дъска стоеше там – синя и лъскава: не точно моята дължина, не точно моята ширина, но все пак моя.
— Колко струва?
— Сто тридесет и пет лева.
Усмихнах се: щяха да ми останат пет лева. Поех я с разтуптяно сърце. Вечерта не легнах с нея, но все пак беше достатъчно близо, така че да мога да я докосвам.
След няколко седмици заваля.

Фрагментация

На върха на планината снежинките се стелеха и умножаваха. През нощта натрупа още метър. Две от тях паднаха и замръзнаха на местата си така, както бяха – една до друга. Но това, никой не видя. Само планината се усмихна. Дойде пролет. Смърчовете пееха весели песни и скланяха малките птички да свият гнезда в клоните им. Най-после и последната пряспа се стопи. Снежинките се освободиха от ледения захват, стопиха се и… едната тръгна надолу по северния склон, а другата – по източния. В два различни потока се вляха, в две долини, в две различни реки. Едната се оттече в Дунава и в Черно море, а другата – в Бяло.
Безброй дни минаха и безброй пъти вълните се люшкаха, сякаш опитвайки се да отмият границите: Черно море, Бяло море, Средиземно море, Атлантически океан, Тихи океан. Двете капки се загубиха. Къде беше едната, а къде – другата?

Конвергенция

Над обширната равнина задуха вятър. Температурите отдавна бяха доста под нулата и тази сутрин паднаха още малко. „Днес ще е много студено“ – промърмори си Елдън, нахрани кучетата и влезе вкъщи. Скоро заваля сняг. „Пак заваля“ – каза той на Маргарет. Двамата се замислиха за нещо лично, но далечно; загледаха се през бялата пъртина и се умълчаха.

17 години по-късно

Внимателно следим прогнозата за времето през последните седмици. Накрая паркираме бавно пред хотел „Кукуряк“. Управителката не спира да се усмихва и ни дава безброй полезни детайли за начина на ползване на наетата стая. Топло е, има и чисти чаршафи, но всичко е много старо. Слизаме за вечеря. Не мога да повярвам. Най-накрая стигам в Чепеларе! С все същата изгаряща мисъл – да караме.
Говорим си небрежно за снега: че миналата година го нямаше, а тази малко валя, но се постопи; после пак валя малко, но сега е студено и да се надяваме, че така ще се задържи; а в прогнозата за времето точно казаха…
Сънувам, че отивам да се пускам, но на сутринта има толкова много сняг, че не мога да мръдна.
Станахме рано.

Всичко беше планирано. Закуската – в осем. В осем и трийсет сме пред лифта. Вземаме една дъска под наем. Собственикът ни пробутва счупена и се шегува, че трябвало да ни вземе повече пари. Няма значение – нямаме време. Вече се возим с въжената линия. Супер! Качваме се на върха: 40 см сняг. Е, успокоявам се, не е много, но ако карам само по обработеното, сигурно ще е добре. Щаймери. Тръгваме. Снегът отново съска под дъската ми! По средата на трасето изкачат камъни и канавка прорязва белотата. Прескачам я с оли. В долната си част пистата е само на изкуствен сняг. Пробвам да се движа в уж свежата следа на ратрака, но се оказва твърд лед и падам точно преди финала.

— Важното е, че сме в планината! – мъдро заключаваме с две жени, случайни спътници на поредното изкачване с тройната седалка. – Нека да дишаме дълбоко… Ъъъъъъм–хъъъъъъъъъ!
— А знаете ли, че в момента на Боровец има метър сняг? – не издържам аз. Никой не е впечатлен.
Спускаме се общо четири пъти. Някакъв невидим калкулатор в главата ми нервно пресмята всяко мое трепване и го обръща във фискална стойност: „8.66. Дневна карта, екипировка, хотел, път…“, продължава да цъка калкулаторът, „снегът на Пампорово е 60 см.“.
На втория ден отиваме до Пампорово. Само на 11 км е от Чепеларе – хващам се, че убеждавам калкулатора. Отново караме. По средата е задръстено с хора, но някак си намирам път надолу. Има сняг! На долната станция има малка опашка от скиори и сноубордисти със запотени тела. Те се притискат неволно едно към друго, с надеждата по-скоро да се хвърлят на седалките и да се доберат до върха, за да направят своето последно спускане.

Спускането на живота! Публиката гледа ахнала, а аз се втурвам стремглаво, като на сън. Търся най-правата линия, изписвам завой, отскачам на бабуна, овладявам на момента и отново влизам в завой стегнато и прецизно, ускорявам и ето там някъде е финалът. Не мога да видя много добре – скоростта ми е твърде висока. Отнякъде се разнася настойчив звън на хлопатар. Зрението ми е премрежено от снеговалеж. О, божичко, ще се блъсна! Но наместо сблъсък, не чувствам нищо. Сянка пробягва във визьора ми и в миг потъвам в черно отвърстие, топло и меко.

 

__________________

*eдинствената българска ски компания (осн. 1975 г.), произвеждаща сноуборди от 1992 г., се намира в гр. Чепеларе, централни Родопи
пъртина – движа се, пренасям; брод, проход
щаймери – тип пристягане на меките сноуборд автомати
оли – основен трик, произлизащ от скейтборда
ратрак – снегоутъпкваща машина за обработка на ски-писти
отвърстие – дупка, отвор