Част 1
Чудех се аз, защо ли толкова много ми се иска да споделям рецепти? Даже нарочно си казах: ех, те са лесна работа, в интернет нужната информация е на един клик разстояние — няма да се занимаваме с толкова незначителни неща. Обаче нещо продължи да ме човърка и да ми притегля вниманието към храната. Какво ядем? И когато попаднах в едно списание на статия, озаглавена: „Здрави черва — здрав мозък“, възкликнах, естествено! — това беше нужната капка, нещата да преципитират и да се разкрие под носа ми малко по-голямата картинка. Колко е важно с какво се храним? Ето малко повече „научна храна за мозъка“.
Какво представлява храносмилателният тракт? Тракт означава път и това са свързани органи в човешкото тяло, в които като по канал храната се придвижва и постепенно се преработва, така че да бъде превърната в подходящ градивен и енергиен материал според конкретните ни нужди. Има дължина около 5 m, от които две трети се падат на тънките черва. Бързам да започна, но не ми се иска някой от нас неволно да пропусне началото: устата и зъбите. Усмивка! Който не е губил зъб, само той не е осъзнал колко важни са те. Само и един да липсва от пълния набор, е достатъчно да се обърка симфонията на първоначалното усвояване на храната.
Някак не-случайно, науката за лечение на зъбите съществува отделно като дентална медицина. „Да дишаш през устата е като да се храниш през носа.“, казват учителите по Хатха-йога и „Водата се пие със зъбите.“ Така също, тук се намират сетивата за вкус, реализиран от специални луковички по повърхността на езика, неизменно свързан със сензора за обоняние в носната кухина. (На основата на тези двете, се крепи модерната хранително-вкусова индустрия, с присъщите ѝ трикове за подлъгване на човешките рецептори.)
В днешно време сме се зомбирали с идеята да сме отделени от околната среда. Затваряме се в бетонни кутийки по собствена воля и поставяме изолация отвътре и отвън. Но не сме щастливи, само — дори още по-изолирани. А мухълът ни разяжда. Отвътре. Пък като погледна някоя от старите къщи, онези с огнището вътре, където коминът е широко отворен към света целогодишно — сърцето ми пее; къщата е жива, а мухъл — няма. Трудно ми е да си го представя, но тялото ми е точно като тази къща — свързано е със света по един особен начин: кожата е фасадата, устните и носът са входната врата, устата е кухнята, вътрешните стаи са червата, а коминът е… точно така!
От една страна кожата е органът, даващ ни „завършен вид“ и със своята „топлоизолация“ и „двойно дишаща мембрана“ ни кара да се чувстваме като обособено цяло (без да представлява крайната ни граница, обаче;). Но от друга, тя е контактната ни повърхност, черпейки информация за света чрез сетивата за допир. Тази повърхност може лесно да се изчисли (например с формулата на Mosteller) и при мене тя е 1.8 m2.
Невероятно, но един деликатен и много важен досег с външния свят се осъществява на по-невидимо ниво — отвътре. Дълбоко под грижовната защита на кожата, втора контактна повърхност, 40 пъти по-голяма от първата, приема информация от външната среда чрез храната, водата и въздуха, благодарение на надиплената в няколко порядъка тъкан на червата (и белия дроб), наречена лигавица.
Първоначално се оказало трудно да се изчисли правилно площта на храносмилателния тракт. Но през 2014 г. шведските изследователи от Гьотенбургския университет Herbert Helander и Lars Fändriks снемат морфометрични данни с помощта на светлинен и електронен микроскоп от биопсичен материал на здрави доброволци, като сравняват данните с информация от предишни радиологични изследвания и я установяват средно на 32 m2 (от които 2 m2 се падат на дебелото черво). Нека тук да добавим и площта на белите дробове (тя е от същия порядък) — оказва се, че ние контактуваме със заобикалящата ни среда много повече от колкото си представяме. Ние сме свързани, а не отделени от нея! Ние живеем не стерилно зад дебело (черво, пардон) стъкло, а тук и сега, бъдейки едно цяло с това, което ни заобикаля. Да, и на това отгоре — ние не сме сами…
