Както често се случва, този текст бе замислен като пояснителна бележка защо не празнувам някои празници, но в последствие прерастна в търсене и опит да разбера “изгубения” български календар.
Драги читателю, навън отново е зима, а в главата ми е пъзел, който дори не се опитвам да сглобя. (Може би заедно можем да сторим това.) Седя си пред камината, пия си чая от туя (Thuja occidentalis) и поглеждам от време на време през прозореца: слънцето пече, но не топли – минава обяд, а навън е минус 22 градуса по целзий. Мисля си за вечнозелени дървета, кръговрати, календари, живота и смъртта или с една дума: идилия. Какво повече?
Ето какво. Един дядо ми показа неговата версия на календар. Нарече го вечен календар. Той не си поплюва и като ти казвам това, означава, че той го разработва от много години. Дори го е изпратил на съответните български власти като предложение. Включва 13 месеца, всеки с по 28 дни; всеки месец започва от понеделник. Допълва се от един неброим ден след края на годината, т. нар. ден единак, нулев ден или Еднажден (празнува се като нова година). На всеки четири години се добавя още един такъв ден, но през лятото. Защо вечен? Защото една и съща дата е неизменно в един и същ ден от седмицата, например студентският празник е винаги в понеделник. Тринадесетият месец е през лятото и се нарича юлия.
Обърнех ли се наляво, имах безпрепятствен поглед към необятното синьо море със съскащи вълни, преминаващи наблизо в безкрайнa гоненица към един вечно оттеглящ се хоризонт. И морето ни заобикаляше така, както ни опасваше и небето, синьо върху синьо. – “Кон-тики”, Тор Хейердал
Що е то? Тя е кръгла, има наклонена ос и обикаля около звезда. Земята е родната ни планета, нашият сал в безбрежния небесен океан. Единственото ни късче твърда земя. Тя е жива и пулсираща в невероятен танц със слънцето – нашата малка звезда. Един пулс [“лъб-дъб”] – ден, 365.2422 удара на сърцето й – година. Благодарение на наклонената й ос, имаме четирите сезона (в умерените ширини), а също, едновременно лято и зима (в южното и северното полукълбо). Ден след ден, година след година, въвлечени във въртопа на времето, от големия взрив насам.
Броенето и буквите идват заедно. Когато Робинзон корабокрушира на безлюден остров, той започва да отбелязва изминалите дни с чертички. Същите чертички, които правят буквите. Изпаднали от рая, но осъзнаващи се. Дните се превръщат в бреме. Търсене на знание, вслушване в мълчание. Съзерцание на звездното небе. Янкул.
Лежа по гръб някъде. Нощ е. Гледам нагоре. Не нещо, просто наблюдавам с отпуснат поглед. Опитвам се да обгърна цялото небе наведнъж: голямата мечка, малката мечка, касиопея, орион, квачката с пиленцата, млечния път… Мълча, не мисля… чувствам, че съм на ръба на океан, усещам ефирен дъх на далечна вълна върху лицето си. Пропътувам девет хиляди километра на запад – звездите са все същите. А нагоре?
The fat tire bike astronaut. aka. You don’t need a chain at certain point. All rights reserved.
Следващият път, когато се стягате за велопоход, не забравяйте скафандъра, ако планирате изкачване повече от 80 км.
На един фаттаябайк астронавт му е нужен един ден, за да достигне бавно педалирайки до най-студеното и трудно достъпно място на земята. От тук той може да седне на ръба на земята и спокойно да си провеси краката в космоса — без да се притеснява за обратния път — е, защото е фаттаябайк астронавт. Мястото на здрач е наречено Карманова линия. Под тази въображаема линия се разпростира 99.99997 % от теглото на атмосферата и се смята за суверена граница на въздушното пространство на държавите. Над тази линия небето постепено почернява и се вярва, че всеки пътешественик е вече астронавт.
